Защо никога не пожелах Дубай……

Като краен привърженик на живот „близо до природата” и с органическа непоносимост към прекаления и според мен излишен лукс никога не пожелах Дубай за своя любима дестинация.

С вродения си стремеж към всичко натурално и естествено не харесвам шикозния арабски стил на натруфеност и излишество. Окото ми се радва на ярките слънчеви лъчи в зимна снежна планина, но не и на блестящият от злато, стъкло и алуминий Арабски метрополис.


Откъде знам това?

Всичко това знам за себе си разглеждайки снимки на приятели, които са били в Дубай и от техните екзалтирани разкази за уникалността му и попадайки на информация в нета за поредния мол или хотел построен в мегаполиса на Обединените Арабски Емирства.

Високите метално-стъклени небостъргачи не са моят идеал за красота. Още повече за мен те са олицетворение на вечният стремеж на човек да побеждава, да се налага, да властва дори и над природата. Не че този стремеж не е прогресивен и благодарение на него човечеството е стигнало дори до Космоса, но в Дубай той е преминал границата на новаторството и прогреса според мен.


Ако все още продължавате да четете….

Вече чувам освирквания и насмешки за това ми мнение, (ако сте стигнали до тази част на статията, а не сте се отказали да четете още след първия абзац).
Но мнението ми е, че архитектурните фантазии на едни от най-известните съвременни архитекти, материализирани в Дубай са израз на комплексираните амбиции на местния арабски шейх.

И докато петролът е достатъчно скъп и нужен на човечеството в Дубай ще продължават да никнат нови безумия и ненужности.
За моя радост краят на петролната ера наближава, с което ще започне естественото обедняване на арабските шейхове и техните възможности за своеволия.


Защо?

Защото петролното богатство може и би трябвало да се вложи в по-добър живот за колкото се може повече арабско население, а не в материализиране на комплексарските амбиции за величие и уникалност на арабския шейх Мохамед бин Рашид ал Мактум.